мой фенски превод
   Глава 1  -Спи добре мили. Майката на Набору затвори вратата на спалнята му и я заключи. Какво щеше да направи, ако станеше пожар? На първо място да го изведе навън-беше обещала на себе си това. Ами ако дървената врата се огънеше от топлината или боя запушеше ключалката? Прозорецът? Отдолу имаше пътека с дребен чакъл, освен това вторият етаж на тази дълга като върлина къща беше изключително висок.  Всичко беше по негова вина. Това никога нямаше да стане, ако не беше оставил Началника да го убеди да се измъкне от къщата онази нощ. Много беше разпитван след това, но не беше разкрил името на Началника.  Те живееха на върха на Ядо Хил в Йокахома, в къщата, построена от баща му. След войната къщата беше предоставена на окупационната армия и тоалетни бяха поставени във всяка от спалните на горния етаж, да си заключен през нощта не беше голямо неудобство, но за тринайсетгодишен унижението беше неописуемо.  Една сутрин, оставен да наглежда къщата, нуждаещ се от нещо, върху което да излее гнева си, Набору започна да рови из своята стая.  Голям сандък с шкафове беше вграден в стената, отделяща неговата спалня от тази на майка му. Той извади всички шкафове и докато изсипваше съдържанието им на пода, забеляза тънък лъч светлина, изплъзващ се от едно от празните отделения на сандъка. Той пъхна главата си вътре и  откри източника на светлината: силната лятна светлина на слънцето се отразяваше от морето в празната спалня на майка му. Имаше много място в сандъка. Дори възрастен човек можеше да влезе до корем, ако се приведеше. Надничайки в спалнята на майка си през шпионката, Набору усети, че в нея имаше нещо ново и свежо.  Лъскавите месингови легла, които баща му беше поръчал от Ню Орлиънс, бяха поставени срещу стената отстрани, така, както бяха поставени преди неговата смърт. Покривка беше внимателно постлана на едно от тях и на белия плат имаше голямо "К"-Курода беше фамилното име. Синя сламена шапка за слънце, дълга бледосиня панделка беше на леглото, на нощната масичка имаше син електрически вентилатор.   В другия край на стаята, близо до прозореца, имаше тоалетка с овално тройно огледало, то не беше напълно затворено, горните ъгли на стъклото блестяха край цепнатините като парчета лед. Пред огледалото приличащи на градски блокове се издигаха ботилки: одеколон, ароматни спрейове , лавандуловата тоалетна вода, бохемски стъклен бокал, блестящи на светлината фасети, смачкан чифт кафевите дантелени ръкавици трептяха като кедрови листа.  Канапе и два стола, подвижна лампа и ниска изящна маса бяха разположени точно под прозореца. Гоблен, началото на чиято бродерия беше извезано от коприна, беше подпрян на канапето. Модата на такива неща беше отминала отдавна, но майка му обичаше всичко изискващо сръчност. На гоблена изглеждаше, че са извезани крила на някаква шарена птица, може би папагал на сребристосив фон. Чифт чорапи на топка стояха до гоблена. Стаята беше обвита в найлон като боркан, а дамаската на канапето беше имитация и това караше стаята да изглежда възбуждащо. Тя сигурно беше забелязала стълбата на излизане и се беше преоблякла набързо.  Само ослепителното небе и няколко разпокъсани облаци, тежки и лъщящи като емайл на светлината, пречупена от водата, можеха да се видят през прозореца.  Набору не можеше да повярва, че гледаше в спалнята на майка си, може би принадлежеше на някой чужденец. Но несъмнено жена живееше там: женственост лъхаше от всеки ъгъл, лека миризма се таеше във въздуха.  Тогава го осени странна мисъл. Дали шпионката просто беше там по случайност?  Или след войната, когато войниците са живеели заедно в къщата...  Той внезапно почувства, че тяло по-голямо от неговото, русо космато тяло се беше вмъквало в пространството в стената. Мисълта изпълни въздуха край него и му прилоша. Той никога нямаше да забрави странното усещане, което имаше, когато, отваряйки вратата, се шмугна вътре.  Скучна и позната, стаята нямаше прилика с мистериозната спалня, която беше видял през шпионката: тук беше мястото, където той беше проплакал и се беше намръщил за първи път- "време е да спреш да влизаш в стаята на майка си толкова често с оправданието, че искаш да гледаш корабите, вече не си дете скъпи"- тук майка му оставяше гоблена, за да му помогне с домашното, докато се прозяваше или проверяваше счетоводните книги, които носеше от магазина...  Той се огледа за шпионката. Не беше лесна за намиране. Хитро скрита в пищно издяланата ламперия, на места беше леко прокъсана за да я скрие- много малка дупка.  Набору, препъвайки се, се върна в стаята си, събра разпилените дрехи и ги върна обратно в шкафовете. Когато всичко беше както преди, той се закле никога да не прави нищо, с което да привлече вниманието на възрастните към сандъка.  Малко след като направи това откритие, Набору започна да шпионира майка си през нощта, особено когато тя се беше заяждала с него или му се беше карала. В момента, в който затвореше вратата, той издърпваше чекмеджето от сандъка и после наблюдаваше в нестихваща възхита докато тя се приготвяше за лягане. Нощите, когато беше мила, той никога не поглеждаше.  Той забеляза, че й беше навик, въпреки, че нощите все още бяха твърде горещи, да седи напълно гола за няколко минути преди да си легне. Той се чувстваше ужасно, когато тя се доближаваше до стенното огледало, защото то висеше в ъгъла на стаята, където той нямаше видимост.  Тя беше само на тридесет и три и нейното стройно тяло, оформено от игрите на тенис всяка седмица, беше красиво. Обичайно тя си лягаше веднага след като впръскване плътта си с парфюмирана вода, но понякога сядаше на тоалетната масичка и се вглеждаше в профила си в огледалото за няколко минути, очи празни като опустошени от треска, ухаещи пръсти, пъхнати в чорапогащника й. През тези нощи, бъркайки червенината на нейните лакирани нокти с кръв. Набору потръпваше.  Никога не беше наблюдавал женско тяло толкова отблизо. Нейните рамене като брегова линия се спускаха леко надолу. Врата й ръцете й бяха леко загорели, но гърдите й бяха в топло плътско бяло. Когато те се накланяха рязко напред и когато тя ги разтриваше с ръцете си, розавите й зърна танцуваха. Той видя треперещия й корем и белегът, който значеше, че е раждала деца. От прашна червена книга, той беше научил това, беше я намерил на най-високия рафт, обърната неправилно, набутана между градинарска книга и джобен бизнес наръчник.  Щом тя отидеше в тъмния очастък, където ъгълът беше някак лош, той се напрягаше докато очните му ябълки не започнеха да го болят. Той изрече всички ругатни, които знаеше, но дори самите думи не можеха да проникнат в този плътен мрак. Приятелите му сигурно бяха прави като казаха, че това е малка, жалка пуста къща. Той се чудеше дали това няма общо с празнотата в неговия собствен свят.  На тринадесет Набору беше убеден в собствената си гениалност ( всеки в бандата се чувстваше по същия начин) и беше сигурен, че животът се състоеше от няколко прости знаци и решения, че умирането започваше от момента на раждането и единственото задължение на човека, беше да служи на смъртта, че размножаването беше измислица, следователно обществото също беше измислица, че бащите и учителите, поради добродетелта си да бъдат бащи и учители, бяха извършители на ужасен грях. Затова смъртта на неговия баща, когато той беше на осем, беше щастлив инцидент, нещо, с което да се гордее.  През лунните нощи неговата майка включваше лампите и стоеше гола пред огледалото! Тогава той будуваше с часове, измъчван от видения и празнота. Грозотата се разпростираше с лунната светлина и мека сянка душеше целия свят. "Ако бях амеба- помисли си той- с безкрайно малко тяло, щях да победя грозотата. Човекът не е достатъчно малък, нито достатъчно голям, за да надвие нещо.  Докато лежеше в леглото, корабните сирени често пищяха като кошмари през отворения прозорец. Когато майка му беше мила, той можеше да спи без да поглежда. През тези нощи видението му идваше насън вместо наяве.  Той никога не плачеше, дори и в сънищата си, защото твърдото сърце беше въпрос на чест. Голяма желязна котва, устояваща на ръждата на морето и безразлична към налепите на мидите,  които не оставят корпусите на корабите, потъваща, шлифована и безразлична пред купища строшени стъкла, беззъби гребени, капачки от бутилки и хапчета срещу бременност, захвърлени на пристанищното дъно-така той обичаше да си представя своето сърце. Някой ден на гърдите си щеше да има татуирана котва.  Най-неприятната нощ от всички дойде в края на лятната ваканция. Бе внезапно, нищо не подсказваше, че тя ще се случи.  Неговата майка излезе рано вечерта с обяснението, че е поканила втората си половинка Цуказаки на вечеря. Да му благодари, каза тя, за това, че развел Набору из новия си кораб миналия ден. Тя носеше кимуно с червена дантела над пурпурна роба, нейният копринен пояс беше с бял брокат: Набору си помисли, че е красива, преди тя да излезе от къщата.  В десет часа тя се върна с Цуказаки. Набору им отвори да влезнат и седна в гостната с пийналия моряк, слушайки истории за морето. Майка му ги прекъсна в десет и трийсет като каза, че е време да си ляга. Тя побърза да изпрати Набору в спалнята му и заключи вратата.  Нощта беше влажна, а пространството в сандъка толкова претъпкано, че той едва дишаше, той се наведе отвън, готов да застане в правилна позиция, когато времето настъпи и зачака. След полунощ той дочу плахи стъпки по стълбите. Поглеждайки нагоре, той видя дръжката на вратата да се върти в тъмното сякаш някой я изпробваше; това никога преди не се бе случвало. Когато чу вратата на майка му да се отваря минута по-късно, той сви потното си тяло в сандъка.   Лунната светлина, светеща от юг, се отразяваше от стъклото на отворения прозорец. Цуказаки се навеждаше през перваза на прозореца; имаше пагони със златни панделки на бялата му риза с къси ръкави. Той видя гърба на майка си, тя прекоси стаята и застана до моряка, те се прегърнаха в дълга целувка. Накрая, докато докосваше копчетата на ризата му, тя каза нещо с нисък глас, после включи бледата настолна лампа и вече не се виждаше. Беше пред килера с дрехи в ъгъла на стаята, където той не можеше да вижда, и започна да се съблича. Острото съскане на свалянето на колана й като предупредително съскане на змия, беше последвано от по-лекото свистене, докато кимуно то се плъзна на пода. Изведнъж въздуха около шпионката се изпълни с тежка миризма на Арпеж. Тя беше ходила потна и малко пияна през влажния нощен въздух и нейното тяло докато се събличаше, издишваше мускусен аромат, който Набору не познаваше. Морякът беше още на прозореца, загледан право в Набору, можеше приблизително да измери височината му. Той със сигурност не беше повече от пет фута и седем, може би малко по-нисък. Не толкова голям мъж.  Бавно Цуказаки откопча ризата си, после се изплъзна леко от дрехите си. Въпреки, че беше около възрастта на майката на Набору, неговото тяло изглеждаше по-младо и по-здраво от всяко тяло на Земен моряк, може би беше оформено от матрицата на морето. Неговите широки рамене бяха квадратни като гредите на храмов покрив, по гърдите му бяха опънати чисти матови косми, мускулни възли като омотани акави от коноп, изпъкваха по цялото му тяло, неговата плът изглеждаше като броня, която той можеше да свали, когато пожелаеше. Набору гледаше с почуда докато пробивайки си път през плътните косми на корема, лъскавата кула на храма се издигна триумфално изправена.  Космите по неговите издигащи се и спадащи гърди хвърляха трепкащи сенки на слабата светлина, неговият опасен блестящ поглед не се отклоняваше от жената, докато тя се събличаше. Отражението на лунната светлина позлатяваше хълмовете на раменете му и артерията изпъкваща на врата му. Беше автентично плътско злато, злато на лунна светлина и блестяща пот. На майка му й отнемаше дълго време да се съблече. Може би отлагаше нарочно.  Внезапно дългият вой на корабна сирена преряза отворения прозорец и изпълни бледата стая, вой на безгранична, мрачна, нестихваща скръб; катранено черна и гола като гърба на кит и обременена с всички мъки на вълните, спомени за безброй пътешествия, радостите сълзите: морето крещеше. Изпълнен с блясъка и лудостта на нощта, воят прогърмя от открито море, от мъртвия център на морето с жажда за тъмния нектар в малката стая.  Цуказаки извърна рязко рамене и погледна към водата.  Като по чудо в този момент се съдържаше всичко, насъбрало се в гърдите на Набору от деня на раждането му. Докато сирената не профуча, това беше просто временно съвпадение. Това бяха най-добрите материали и всичко беше в готовност. Но един елемент липсваше-силата, нужна за преобразяването на тези пъстри късчета реалност в прекрасен палат. После с воя на кораба, частите се сляха в съвършена цялост.  Сляти там бяха луната и трескавия вятър, развълнуваната гола плът на мъж и жена, пот, парфюм, белезите на морския живот, смътния спомен за пристанищата по света, тясната бездиханна шпионка, желязното сърце на младо момче- но тези карти от циганско тесте бяха разбъркани, не предвещаваха нищо. Вселенският ред, който бе постигнат, благодарение на внезапния крясък на сирената, разкри неизбежния кръговрат на живота, картите се бяха групирали по двойки: Набору и майка му, майка му и мъжът, мъжът и морето, морето и Набору.. Той се задушаваше, мокър, възторжен. Сигурен, че беше наблюдавал как конецът на кълбото се разплиташе и водеше до свят божествен ред. И той трябваше да бъде защитаван, единственото, което знаеше със сигурност бе, че той беше нейният тринадесет годишен създател. "Ако този ред някога бъде нарушен светът щеда свърши." -промълви Набору, почти в безсъзнание.- Бих направил всичко,за да го защитя, без значение колко ужасно!  

Велик!!!!!